Има тръпка в него. Предполагам, че такава тръпка има и в хранителните натравяния и травмите при каране на ски или кънки. Определено не тръпката, която повечето хора имат желание да изпитат. За последните близо четири години съм се местила пет пъти, през лятото ми предстои шесто. И от сега си знам, че няма да ми е последно. Дали не страдам от вроден мазохизъм, или просто съм пристрастена към това да съм “дърво без корен”?
Куфари и сакове. Чупливи предмети, увити във вестник, наблъскани в огромни чанти уреди. Кашони с книги и учебни материали. Куп незначителни дреболии, трупани през времето, изживяно на стария адрес, които не зная в коя категория да сложа. Пълен хаос. Задължителната мускулна треска. Отнема минимум един ден, една торба нерви и най-малко един помощник. Вероятно затиснат от необходимост или при невероятни психически и физически сили успяваш да се справиш с местенето сам. Ако питате мен – силно съмнителна история, но неведоми са силите на ината. Умора и леко гадене при мисълта за новото пренареждане на събраните вещи.
Логично е човек да си направи плановете така, че тормозът по преместването да не му се налага повече от веднъж на пет години. Е, животът не винаги върви според графиците ни, в повечето случаи дава израз на пълното си пренебрежение към старателно начертаните от нас сюжетни линии. Но моя милост сякаш нарочно предизвиква съдбата така че установяването й на едно определено място да е в най-добрия случай година. Дори по-малко. Всеки път когато приключа с опаковането на различните по форма и размери пакети, торби, сакове (което си е чисто постижение при вездесъщия хаос, който неминуемо се настанява там, където ми стъпи крака) се спирам, оглеждам всичко и … ме залива някаква странна енергийна вълна от изчистено въодушевление. Напълно необяснимо. Накъсани мисли се изписват върху мозъчната ми кора. Сякаш от утре започва нова епоха, а не просто поредното банално и в повечето случаи изтощително местене. Усещам с всяка фибра как животът ми се променя и от утре нищо няма да е същото. Не, не започвам на чисто, но продълажавам нататък, а статичността на ежедневието се разчупва. Отново съм на пътя, отново отбелязвам на картата още едно място, през което ми предстои да мина. Без носталгия. Без съжаление. Само избрани спомени, и то от време на време, прекаленото ровене в архивите на живота често ни пречи да гледаме настоящето. Винаги мога да си тръгна. От всеки, от всякъде.
Да, все още мога да си го позволя, младостта и силите ми дават възможност да бъда където пожелая (е, малко преувеличено, но всеки може да допусне щипка художествена измислица във възприятията си, нали?). А когато някъде не ми харесва заминавам, вероятно някой би ме нарекъл слаба за това. Защото поради някакъв странен светоглед силен е онзи, който превива гръб, търпи и не се оставя нещата, които не му харесват да го пречупят. Но това е тема, която рискува да се превърне в лирическо отклонение.
Често се чудя… кое ли е мястото, на което ще поискам да остана? И ще ми бъде ли предоставен избор тогава? Стоя край прозореца, крача по улицата с музика в ушите, наблюдавам замислено всичко около себе си и си мисля колко бързо тече времето. И че всяка секунда ме отдалечава все повече от това, което наистина искам. А на мен все още ми предстои да разбера какво е то. Може би затова идеята за установяване ме плаши. Както и за избиране на едно точно място, където да живея. Следователно усещам как дори след още пет години ще съм все на квартира.
Номадство. В момента чета приказно красивата проза на Джоан Харис (за незапознатите, не става въпрос за сладникаво любовно романче или чиклит), мисля си за света, описан вътре и заключен в страници и корици. И колко близко го усещам до себе си – Вятърът, Черния призрак. Тази проклета лудост, която все ме движи напред и напред. Не мога да спра, защото ако спра и за миг мога да пропусна… какво?
А вероятно нещата далеч не са толкова сложни и още искам да се радвам на пълната свобода, докато я имам. Да не съм обвързана към определен апартамент, определен човек, определено място. Да знам, че все още имам избор, че когато пожелая мога да променя живота си. Това не е ли илюзия? Да, но е прекалено сладка, за да се откажа от нея точно сега. И… също отказвам да се задоволя с това, което не ми е много по сърце, но приемама поради липса на друго. Няма по-пораженчески подход и по-сигурна рецепта за съжаление и болезнена носталгия по някогашния златен век, чувството за пропиляност.
Все още мога да хвана раницата си и просто да зачезна някъде за два-три дни. Все още нямам нещо по-сериозно от тежки електроуреди, които да подрънкват след мен при поредната промяна на местожителството. А за това какво ще се случи утре – ще му мисля в последствие. Времето ми е твърде ценно, за да го пилея в безмислени тревоги. Сама се опитвам да убедя себе си в това, дано някой ден да успея да ампутирам хроничното безпокойство и болезнено взиране напред.
Премествам тежкия куфар със спомени нагоре по стълбите. На моменти леки като перце, друг път – тежки като скала. Отварям вратата на новия си дом, избутвам с премерени движения багажа в ъгъла. След което се отпускам в едно от креслата и изтривам прахта, наслоила се от предишните наематели. Ех, какъв по-подходящ момент от този да запаля цигара. Жалко, че съм непушачка, а? Но мога да пусна една филмова усмивка, да се отпусна самодоволно назад и да произнеса този път наистина:
Добро утро, свят!
Advertisement
